Богдан Дочев: Видях “Божията ръка” на Диего Марадона, но си затраях!

Богдан Дочев е роден на 26 юни 1936 г. Бил е футболист на ЦДНА, “Черно море”, “Левски”. Съдия в “А” група от 1968 г., международен рефер от 1976 г. В кариерата си има 188 мача в “А” група, както и 47 международни мача. Върхът му е участието на две световни първенства, както и финалът за Купата на УЕФА през 1983 г. между “Андерлехт” и “Бенфика” (1:0). В Мексико-86 на четвъртфинала между Аржентина и Англия (2:1) е страничен съдия и става известен в целия свят, понеже не сигнализира на главния съдия, че Марадона вкарва гол с ръка. Богдан Дочев даде интервю пред вестник “ШОУ”:блиц

-Г-н Дочев, откъде започва пътят ви във футбола?
– Моята одисея е дълга и доста интересна. Отраснах в село Малки Вършец, Севлиевско. Бях едва 10-годишен, когато със семейството ми се преместихме да живеем в Севлиево. Занимавах се и с лека атлетика. Имах нелоши постижения – тичах 100 метра за 11.11 сек. През 1958 година постъпих в спортната рота на армията. Играех в ЦДНА (сега ЦСКА) редом до легендите Панайот Панайотов, Иван Колев, Гаврил Стоянов , Киро Ракаров, Манол Манолов, Димитър Миланов…

– Защо не можахте да се наложите на “Армията”?
– В такава силна конкуренция как да оцелееш? Освен това през 1959 г. бях повикан “на пожар” в “Черно море” (Вн) да помагам на отбора.

– Какво се случи? Защо опряха до вас “моряците”?
– По същото време избухна страхотен скандал с играчи на варненския тим, които бяха заловени по време на лагер в Източна Германия (ГДР)

да правят пиянска
оргия в хотел с
местни девойки

Провинилите се футболисти бяха изхвърлени доживот от физкултурното движение. Тогава законите бяха сурови. Нямаше милост за никого. Водач на нашата “банда” беше известният десен бек по-късно и на ЦСКА Иван Василев-Катила. За да се завърши първенството, управата на “моряците” поиска помощ от ЦДНА. Във Варна веднага бяхме командировани аз, Ахмед Яшаров – бъдещият топсъдия, и Цветан Цветков. Поиграх в “Черно море”. Последва стаж и в градския “Спартак” (Вн), където останах до 1961 г. Поритах и в третодивизионния “Ватев” (Белослав). Станах с тима голмайстор на Югоизточната “В” група. Бях забелязан от скаути на “Левски” и със съдействието на известния по онова време журналист Димитър Царибашев преминах на “Герена”, където останах до 1964 г.

– Разкажете за престоя си в “Левски”…
– Аз попаднах в тима в труден период. След така наречената “нивалинова афера” от нашия лагер липсваха важни фигури – вратарят Иван Дервенски, суперталантът Жоро Соколов, централният защитник Блаже Филипов. Заради неразумен опит за пренасяне на българското лекарство нивалин в Гърция ги наказаха. Аз като дойдох, заедно с мен новобранци бяха още и защитникът Иван Манолов от “Академик” (Сф), нападателите Д. Янев от “Левски” (Кюстендил) и Петър Харалампиев от “Етър”. От “Ботев” (Пд) се върнаха Христо Илиев-Патрата и Сашо Костов. В първия сезон в “Левски” играх в 19 мача и вкарах 4 гола. Това беше най-доброто ми представяне със синята фланелка. В следващите две първенства записах съответно 8 и 3 мача. Приключих кариерата си в “Кремиковци”.

– Вие останахте в историята най-вече с обвинението, че сте признал гола с “Божията ръка” на Марадона при победата на Аржентина с 2:1 над Англия. (Случилото се на четвъртфинала на Световното първенство в Мексико през 1986 г. пред 100 000 на стадион “Ацтека” е безспорният скандал №1 на мондиалите и въобще в историята на футбола. В него има и българско участие и то е свързано със съдията Богдан Дочев. В 51-вата минута при резултат 0:0 Марадона скача и праща топката с ръка във вратата на Англия. Според общоприетата версия основен виновник за признаването на попадението е тъчреферът – б.р.) Какво всъщност се случи в тази 51-ва минута на стадион “Ацтека”?
– Сигурно до гроб ще ме преследва призракът на този мач. Трябва да ви припомня, че на Мондиала в Мексико свирих срещата от групите между Белгия и Парагвай (2:2). Тогава отговорните фактори се скъсаха от хвалби по мой адрес. Логично ме назначиха и за ключовия четвъртфинал. Бях помощник на тунизийския съдия Али Бен Насър.

За мен това не
е скандал и не се
срамувам от нищо

Подобни моменти са част от играта. Стават и такива работи. Съжалявам само, защото положих много усилия в професията, исках да изведем нашето съдийство на пиедестал. (Отначало тв камерите не успяват да заснемат както трябва гола на Марадона, а след мача самият аржентинец казва, че ако е имало игра с ръка, това е било Божията ръка. Впоследствие обаче при преглеждането на записите се оказва, че една от камерите на стадиона е заснела много ясно именно този момент. Два дни след мача неизвестен мексикански фотограф, акредитиран да снима срещата, изважда снимки, на които е отразена непозволената игра. След този случай български съдия никога повече не е свирил мачове на световни първенства – б.р.).

– Искаха ли ви някакво обяснение?
– След мача никой не ме потърси за обяснение. Едва доста по-късно ме разпитваха. Случилото се преминава дори и сега като на кинолента през съзнанието ми. Само едно нещо ще ви кажа. Ако аз не бях заел мълчаливата позиция и веднага се бях насочил към центъра на терена, покрай мен нямаше да премине Марадона. Представете си от точката на дузпата до тъчлинията колко метра са. За да дойде към мен аржентинецът, значи аз съм стоял с флага и съм чакал какво ще реши Али Бен Насър. Щом той даде знак, че всичко е наред, и призна гола, аз какво мога да направя? Едва когато той тръгна гърбом към центъра, тръгнах и аз.

– След края на срещата какво се случи?
– Дежурен делегат на мача, или по-точно квалификатор, беше бившият президент на германския футболен съюз Лайбергер, който вече е покойник. Ние, заедно с моя колега Морено от Коста Рика, след срещата бяхме освободени от дебатите и коментарите.

Близо час и половина
седяхме в съблекалните

Трябва да поясним, че на “Ацтека” съблекалните са всъщност три самостоятелни помещения – приемна, съблекалня и тоалетна. Какъв е бил коментарът, какво са казали англичаните и отговорниците за съдийството, кой какви претенции е имал, аз и до ден-днешен не знам.

– След това ФИФА и УЕФА обаче ви извадиха от ранглистата…
– Не. Наказания не е имало. Всичко стана по естествен път, тъй като навърших пределната възраст. Няма за какво да ме наказват. Даже получих сертификат от ФИФА за отлична работа по време на Световното първенство в Мексико, както и почетен плакет от световната централа. В писмо Жоао Хавеланж лично ми изказа сърдечна благодарност за представянето ми. Няма нито намек за критика.

– След повече от 20 години ще признаете ли, че голът на Марадона бе отбелязан с ръка?
– Аз отдавна съм го видял и признал това. Но пак казвам – не чувствам и капчица вина за т.нар. “Скандал на века”. Още на секундата показах отношението си. Не случайно стоях статично на тъча. Не можех да размахам флага и да покажа на Бен Насър, че голът е нередовен. Тогава съдийството беше различно, правилата бяха други. Тъчреферите нямаха тези правомощия, каквито имат сега да отменят голове, да посочват нарушения за картони и други. Нямах никакво право да влияя на ръководещия. Цялата власт на терена бе съсредоточена в ръцете на главния съдия. Бен Насър знаеше само родния си френски език. Аз говоря немски и испански, но щяхме да се разберем, ако ми беше поискал мнението. Темата за мен е изчерпана, говорил съм много пъти. Благодарственото писмо от ФИФА ме оневинява на 100 процента.

– Преди няколко години Али Бен Насър хвърли цялата вина за скандала върху вас? Как си го обяснявате?
– Не му прави чест! Говори пълни безумия. Бил ми се доверил… Ако го бе направил, голът нямаше да бъде признат. Тогава Бен Насър беше на 38 години и му предстоеше кариера. Категоричен съм и за друго. Европейски съдия абсолютно никога нямаше да признае гола. Ако тройката на четвъртфинала бе съставена от елитни рефери, такъв гаф нямаше да има. Може би и нещата в мача щяха да се развият по съвсем различен начин. Може би и второто – гениално попадение! – на Марадона нямаше да е факт. Ние, на Стария континент, свирехме всеки месец по един или два отговорни двубоя.

Какво свиреше
Бен Насър в
пустинята
при камилите?

Нищо! Освен това българското съдийство беше институция в региона. Давахме хора на Гърция, Турция, Кипър, както и на всички страни от арабския свят. Ако не беше компартийната забрана, най-добрите от нас нямаше да се прибираме в България.

– Можехте ли да сигнализирате на Бен Насър за гафа?
– Как да го направя, като той беше на 30-40 метра от мен? Според тогавашните правилници нямах право да го викам, а дежурният делегат бе някъде горе на трибуните.

– Сърдите ли се на тунизиеца?
– Първо, той ако беше качествен съдия, щеше да заеме правилната позиция. Той не знаеше азбучни истини от практиката. Нямаше да бъде на една линия с вратаря на англичаните Питър Шилтън, с Марадона и с топката.

– Какво ви каза Бен Насър след мача?
– Нищо. Може би и Лайбергер не му е дал да разговаря. Факт е, че Бен Насър иска да си измие ръцете с мен. Съвестта ми обаче е чиста.

– След завръщането ви у нас какво последва?
– У нас се развихри истинска истерия и се създаде нетърпима атмосфера. Обвиниха ме, че съм национален предател. Най-лошите хули ги чух не от чужденци, а от българи.

– Кой бе вашият идол в съдийството и пример за подражание?
– По онова време имаше наистина големи, изключителни личности. Моят учител бе Димитър Руменчев. Учех се и от Гочо Русев и Митко Чуков. Първият бе изключителен практик, а Чуков, освен блестящ журналист, бе и умел практик по отношение на методика, теория, по отношение на приложението, тълкуването на правилника. Незабравими са и Цветан Станев и Атанас Ставрев. От чуждите рефери еталони бяха италианецът Латанте и французинът Робер Вурц. Той извърши истинска революция в съдийството.

– Какво е състоянието на съвременното българско съдийство?
– Трагично. Нашето съдийство е на дъното.

– Какво липсва на днешните рефери?
– Липсва им квалификация, рутина, психическа устойчивост. Няма кой да ги научи. Много ме дразни, че сегашните твърде много афишират благосъстояние. Занимават се със съмнителни сделки. Казват: “Аз съм бизнесмен”. На какво си бизнесмен, бе? На един гараж, на една сергия за обеци и флакончета. Те нямат гражданска позиция. Преди съдиите бяха уважавани хора и със статус в обществото. Например Веско Миланов беше началник бюро на БГА “Балкан” в Пловдив.

– Подкупни ли са нашите съдии?
– Да, категорично. Твърдя и друго –

купуват се места
в съдийските
ранглисти

След като това става, трябва да има “възвръщаемост”. Селекцията на младите става на погрешни начала. Хора с много малък опит и стаж се качват нагоре, намират място на високи етажи. Не се изминава цялата йерархия – като започнеш от детско-юношеските първенства, през селските групи, “В” група и стигнеш чак тогава до “Б” и “А” група. Не може със 7-8 мача да стигаш до елита. Аз съм изсвирил 127 срещи по селата около София, на студентски и ученически първенства. В тази сурова школа се калява и създава един съдия. Там си даваш сметка за физическите контакти. На по-горното ниво вече си откроил грубата от твърдата игра, знаеш къде е тънката граница между позволеното и непозволеното. Там трябва да имаш мъжество, отговорност и на първо място висок морал. Трябва да притежаваш психологическа устойчивост, за да овладяваш напечените ситуации пред очите на 20-30 000 настръхнали фенове. Сега е лесно – пред 400 души можеш да си свириш и Ганкиното.

– Има ли връзкарство в момента?
– Да, изключително голямо. От всяко дърво свирка не става. По мое време Богдан Пеев, Петър Николов и още 5 души се опитаха да вкарат синовете си в колегията. Е, нищо не се получи. Това са грозни неща, от които никой няма полза.

– Защо загубихме позициите си в международното съдийство?
– Вината е в корумпираната система на нашето първенство и липсата на лоби в чужбина.

– Какви бяха сегашните ни футболни началници като поведение на терена?
– Боби Михайлов например беше голям спортсмен. Тогава имаше вяра за вяра, доверие за доверие между съдия и футболист. Преди време пък Сираков ми се извини за това, че ме е обидил на един мач през 1984 г.

– Кой беше най-големият кавалер на терена?
– Много са. Веднага се сещам за Петко Петков от “Берое” – голям спортист, голям човек. Такъв беше и, Бог да го прости, Начко Михайлов. Той никога не е спорил защо си свирил, защо не си. Само се обръща и жално те погледне. (Разплаква се). Ами Петьо Зехтински! С него можеше да изкараш 24 часа на терена без проблеми.

– Кой ви създаваше най-големи ядове?
– Христо Стоичков. Спомням си, че го изгоних на един мач във Велико Търново между “Етър” и ЦСКА. Ицо направи сума ти глупости. Той така грубо се държа със защитника на домакините Стефан Лъхчиев, че се наложи да се гоним. След това се прибрах с автобуса на ЦСКА. То бяха извинения, то бяха коментари…

Стоичков е голям
футболист, но проблемът
му е тук (сочи главата си)

– Как се подкупва един съдия?
– По мое време нямаше такива работи – да се дават пари и т.н. Всяко стадо си има мърши. Знаеше се кои от нас са податливи, но 80% от тях бяха отстранени. Впоследствие обаче с комерсализацията на спорта се промениха и подкупите. Веднъж тръгнеш ли по тоя път, връщане няма.

– Никой ли от предишните шефове на Съдийската комисия на БФС не свърши нещо полезно?
– Въртяха се всякакви недоразумения. Изредиха се разни камишевци, пързуловци и тем подобни. Все едни и същи хора, които не искат промяна, които използват съдийството за тяхната търговска и не знам каква си дейност – само и само да си напълнят гушите! Това е целта на занятието. Толкова ли е сладък кокалът? Само споменавам един момент, който е недопустим. Можеш ли ти да избегнеш категоризацията на съдиите? Ами това е престъпление, бе! Трябва да си има майстори и калфи, както навсякъде.

– Някои от сегашните ви колеги ще имат ядове при данъчна проверка?
– Да. Как така се заработват примерно 11 000 лв.? Айде кажете ми? Аз и сега съм консултант на две фирми и знам как се изкарват парите.

– Упрекваха ви, че сте запален левскар?
– Да,

левскар съм.
И какво от това?

Не ми е пречело на терена. Винаги съм бил обективен. Други си ходеха с пълни щайги грозде по багажниците. Играх в “Левски”, за кратко се засякох с незабравимия Георги Аспарухов-Гунди. През 1964 г. по семейни причини напуснах “Левски”. После съжалявах, защото така и не успях да тренирам при Рудолф Витлачил – най-големият треньор, работил в България….
Милен ДИМИТРОВ