Батков и Тити Папазов като “Левски” – винаги верни на Партията

Тези политически, идеологически, логически и всякакви други лупинги, карат  някои левскари лековерно да се отрекат от повечето успехи на техния отбор и да твърдят, че истинският Левски е съществувал само до идването на комунизма, тоест тогава, когато Батков и Тити все още не са били родени. Затова ще е любопитно да се проследят някои събития от  юбилейните години на сините по времето на „истинския“ Левски, когато в България не са съществували нито комунизмът, нито Батков и Тити.

През 1924 г., когато левскарите празнуват своята 10-годишнина, те се уреждат със стадион. Техният клуб получава терен, който години наред е стопанисван и подготвян за футболно игрище с много труд и средства от Атлетик – един от съучредителите на АС 23. И тъй като за подготовката и строителните работи са изразходвани 4000 златни лева, които се равняват на няколко милиона от тогавашните (през 1924 г.) книжни пари, двата клуба подписват споразумение за финансова компенсация. Левскарите и досега не са изпълнили своя ангажимент. Вместо това някои от тях искат техният отбор да бъде обезщетен за това, че стадионът му е в Подуяне, вместо до езерото „Ариана“ в Борисовата градина – терен, който е получен от АС 23, без от Левски да дадат нищо в замяна. Наистина АС 23 вече го няма, но ЦСКА е пряк наследник на АС 23, така, че Батков, Тити и другите левскари има с кого да се разплатят. През 1924 г. обаче, „истинският“ Левски не само не мисли да се издължава, а организира откриването на новото си игрище с международен мач. За целта левскарите са поканили силен противник – Сфинкс (Египет). В софийския печат „сфинксовете“ са рекламирани като много класен  отбор и затова, въпреки загубата с 2:4 левскарите продължават да ходят гордо по столичните улици. През същата 1924 г. завършва  започналото през есента на 1923 г. първо държавно първенство на България, но то не приключва с излъчване на шампион,  а с голям скандал, в който главна роля играят събралите самочувствие левскари-юбиляри. На полуфинала те срещат Владислав Варна. Срещата се играе в София, а победителят трябва да се излъчи в един мач. Той обаче завършва 0:0 и се налага преиграване. Заради някои непълноти в правилника възниква разправия дали преиграването да е във Варна или отново в София. За да могат да бъдат домакини на реванша, от варненци се иска да заплатят всички разноски на първенството. В крайна сметка преиграване не се провежда и първенството не завършва. Някои смятат, че причина за това са непълнотите в правилника, но и тогава и сега неписаните правила за феърплей са едни и същи, а дали някой ги е нарушил, всеки може да прецени сам.

Съвсем друго е положението  през 1934 г., защото тогава левскарите се кичат с първата си шампионска титла, която са спечелили през 1933 г. Шампионите обаче се излагат здравата след като няколко месеца преди да отпразнува 20-годишния си юбилей, Левски пада с 10:0 от БСК(Белградски Спортен Клуб).  Все пак, тъй като мачът се играе в Белград, се намират някакви обяснения и амбицираните левскари-юбиляри насочват своите усилия към първенството. Наистина на юбилярите не им върви, но те се борят с всички средства. Само, че този път борбата им не е за титлата, а за да се спасят от изпадане от Първа софийска дивизия. В крайна сметка те се спасяват, като мачът им от есента със Спортклуб е прекъснат и след това са доиграни 21 минути, този с Плиска е анулиран, а при преиграването – прекъснат в 43-та минута, а оставащите 47 са доиграни по-късно. Вторият мач със Спортклуб също е прекъснат – този път още в 5-та минута, а оставащите 85 са доиграни по-късно. Със Славия е точно обратното – срещата е прекратена в 85-та минута, а след няколко дена се доиграват останалите 5. В крайна сметка след всички перипетии шампионът Левски завършва с 3 точки пред изпадналия Раковски.

През 1944 г. държавното  първенството не завършва заради политическите събития, а Левски завършва на 4-то място в софийското първенство, като записва 3 победи, 3 загуби и един равен мач. На 9-ти септември същата година в България се установява комунистическа власт, а страната се управлява от правителство на Отечествения фронт. Само един месец по-късно енергичните левскари-юбиляри се обединяват с Пощенски спортен клуб (ПСК) и стават първият ведомствен отбор създаден по времето на социализма. Благодарение на това няколко години по-късно техен шеф става шефката на Отечествения фронт Цола Драгойчева, а левскарите избират за свой почетен председател самия Сталин, качват негов бюст на връх Мусала и там пеят и рецитират пред скулптурата на вожда. И макар, че някои твърдят, че това не е истинският Левски, „новите“ левскари постигат само за няколко години двойно повече успехи отколкото техните предшественици за няколко десетилетия.

През 1958 г. на бял свят се появява Тодор Батков, а през 1967 – Тити Папазов. С оглед на техните специфични качества и особености, те двамата закономерно станаха символ на целокупното левскарство по време на т. нар. демократичен преход. А „демократичният“ Левски на Тити и адвоката с пълна сила продължава традициите на „истинския“.