45 години по-късно: България отново плаче за своя футболен герой

Преди близо 45 години България губи две големи футболни личности. На 30 юни 1971 г. любимците на нацията Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков напускат този свят по изключително нелеп начин – двамата, в разцвета на силите си, загиват след зверска катастрофа на прохода Витиня. Новината за тяхната смърт шокира България. Гунди и Котето са боготворени от феновете на Левски и Локомотив и уважавани от тогавашните запалянковци на останалите отбори, включително и от тези на вечния съперник ЦСКА.

Мъката от гибелта на двамата е повсеместна. На погребението им се изсипват над половин милион българи, за да кажат последно сбогом на своите любимци.SPORTAL.BG

Повечето от нас не са били родени по времето на въпросните събития, но едва ли има българин, който да не е чувал за тях.

Никой не се ражда лош, но малко хора умират добри. Е, Гунди и Котков явно са били от тези, малкото. Притежавали са голям футболен талант, но в същото време са останали хора с главно „Х” до края на своя живот.

Такъв, какъвто ще запомним и Трифон Иванов – легендарният български футболист, който си отиде от този свят вчера на 50-годишна възраст. За футболните му качества се знае всичко – той бе основният стълб в отбраната на националния отбор в продължение на 10 години. Смел, безстрашен и безкомпромисен спрямо противниците си, Туньо успя да си извоюва страховита репутация. Не една и две световни футболни звезди са вдигали безпомощно ръце след брилянтните му шпагати. Но като че ли паметен ще остане споменът за единоборството и последвалия умолителен поглед на Руди Фьолер към съдията по време на четвъртфиналния мач между България и Германия в онова незабравимо американско лято.

Да, той се забелязваше и блестеше дори в отбор с артисти като Стоичков, Балъков, Лечков, Костадинов, Любо Пенев, Боби Михайлов и Наско Сираков. Едва ли щяхме да сме четвърти в света ако не притежавахме футболиста, железния защитник Трифон Иванов. Но той отказа да е звезда. За него най-важното нещо бе отборът и не спря да го повтаря до края на своя не много дълъг живот.

Предпочиташе да играе за успеха на целия тим, а не за собственото си „Аз”. Такъв си остана и след края на своята славна кариера. Скромен, симпатичен на хората, шегуваше се и с околните, и със себе си. Не се биеше в гърдите колко много е направил за България, а взе най-правилното решение – остави другите да го оценяват.

И те го направиха. След 45 години България отново пророни сълзи за свой футболен герой, който си отиде преждевременно от този свят.  Червени, сини, зелени – вчера цветът нямаше значение. Човекът Трифон Иванов беше оценен по достойнство. Жалко, че не бе сред нас, за да види любовта на сънародниците си. Но в живота е така – добрите хора почти никога не получават навреме това, което заслужават. А може би те не се и стремят към подобни благини.

Сбогом, Трифоне! Почивай в мир! Ще останеш вечно в сърцата на футболните запалянковци. Те никога няма да забравят как се бореше като лъв с екипа на България. Не знам дали на 17 февруари ще се повтори грандиозното изпращане на Гунди и Котков, но това е без значение. Бъди сигурен, че хората оценяват футболиста и човека Трифон Иванов!