Световната шампионка по бокс Станимира Петрова още съжалява за неубедителното представяне на Олимпиадата в Рио де Жанейро, където отпадна още на старта в категория до 51 килограма. Родената на 16 декември 1990 година спортистка от Асеновград спечели титлата на шампионата на планетата в Ченжу през 2014 година, а в края на ноември 2016-а стана и европейска шампионка в София. Лъчезарната и умерена в приказките Станимира продължава усилено да преследва мечтата си – спечелването на олимпийско злато. Дни преди 27-ия си рожден ден Петрова даде откровено интервю за читателите на БЛИЦ:
– Равносметката ти за изминаващата 2017 година?
– Имах малко изяви, годината беше празна, тъй като нямаше Световно и Европейско. Единствената по-голяма изява беше Европейското първенство на Европейския съюз. Не съм удовлетворена, имаше много фактори, но вече няма значение. Продължавам с пълни сили. Радвам се, че оправих здравословния ми проблем, който беше хроничен и от много години.
– Какъв беше проблемът?
– Трябваше да ми отстранят сливиците. Години наред отлагах операцията. От доста време бях наясно, че трябва да бъдат извадени. Този проблем беше много сериозен, дори последната година боледувах всяка седмица.
– Защо отлагаше? Страхуваше се от операцията ли?
– Не се страхувах, просто спортът беше на първо място. Винаги беше “следващото състезание е много важно”, “следващият лагер е много важен”, “не трябва да изпускам тренировки”… Но този път реших да сложа здравето си на първо място. И използвах точно тази нулева година, в която можех да си позволя операция, за да мога до края на календарната година да се възстановя. Бях с пълна упойка. Нищо не усетих от самото вадене. Неприятен и болезнен беше първият ден след операцията. В София ме оперираха, при доктор Меджидиев в “Пирогов”. Благодаря на този страхотен екип, страхотно отношение към мен.
– Имала ли си тежки контузии до момента?
– Много тежки не съм имала. Надявам се и така да продължава. Имала съм различни малки травми. На европейското първенство, например, имах разкъсани връзки на пръста и реално участвах само с дясна ръка, защото другата беше контузена.
– Мислеше ли да се отказваш заради контузията?
– Въобще не мога да си представя да се откажа, защото това ми е животът. А и дори като спра да се състезавам, знам, че ще създавам състезатели като мен.
– От колко години се занимаваш с бокс?
– Започнах късно – чак 2014 година. Иначе от осемгодишна тренирах таекуондо. Не бих казала, че ми е омръзнало. Просто винаги си харесвах бокса. Бях в неолимпийската версия на таекуондото, а мечтата ми беше да участвам на Олимпиада. Така реших да се прехвърля в бокса.
– Какво не ти достигна на Игрите в Рио?
– Първият урок, най-важният, е да не мисля много занапред. Да не ми е фикс идея случващото се след 2-3 години. А да гледам сега какво се случва. Осъзнах, че медалът на Олимпиада не се печели на самата Олимпиада, а по пътя към нея. Той е дълъг, труден, доказваш се на света, на световната боксова федерация, че ти си човекът, който е достоен да носи тази титла. Сега, след като оправих здравето си, искам наистина да се наслаждавам на това, което правя. Смятам, че са излишни притесненията, които имаме, и големият адреналин. Това само може да ни изиграе лоша шега. Стремя се да бъда отпусната на ринга, да играя като на тренировка.
– Толкова ли е голямо напрежението? Не смяташ ли, че ти сама вдигна летвата високо и от там дойдоха големи очаквания към теб?
– Да, очакванията на хората доста ми пречат. Това ме е натоварвало, определено. Но все повече започнах да го преодолявам това нещо. Различно е, защото когато спечелих световната и европейската титла, очакванията не бяха толкова големи. Тогава нямаше голямо напрежение. Всичко е на психична основа. На Олимпиадата в Рио бях прекалено превъзбудена от факта, че съм там. Хубаво е, че вече натрупах опит. И на следващата Олимпиада смятам да отида. В Токио 2020 няма да ми е нещо непознато.
– Разкажи повече за дългия път до Олимпиадата?
– До Токио 2020 ще има две световни и две европейски първенства, така че още е рано да мисля за Олимпиадата. Тя е прекалено далеч, никой не знае какво ще се случи утре. Със сигурност искам едно – да успея. Знам, че мога, имам всичко необходимо. Малко шанс и късмет и нещата ще станат.
– Любимите ти боксьори?
– Мохамед Али и Антъни Джошуа. В момента най-уникалният боксьор за мен е Василий Ломаченко.
– Има ли Кубрат Пулев шанс срещу Джошуа?
– Всеки, който е на ринга, има шанс. Възхищавам се на Джошуа, не крия симпатиите си към него. Мога само да пожелая късмет и успех на Кубрат Пулев. В момента най-важното е бързо да се възстанови и да се качи на ринга за световна титла, без значение кога ще се включи.
– Със сигурност си излизала на ринга срещу мъже, имаш ли победи над силния пол?
– Постоянно тренирам с мъже. Побеждавала съм на спаринги, но това все пак е тренировка. Няма случай, в който да се опитваш да свалиш другия или да го пребиеш.
– Получавала ли си предложения да се състезаваш за друга държава?
– Да, имала съм оферти, но не мисля, че ще ми създаде удоволствие да слушам чужд химн. Тогава реално какъв ще ми е успехът? Обичам родината си, бих се състезавала само и единствено за България. Искам да развявам само българския флаг и да слушам и пея нашия химн.
– Искаш да живееш и останеш в България ли?
– За мен България е всичко. Не знам какво ще се случи след години. Все пак семейството ми е пръснато по целия свят. Баща ми е в Лондон, брат ми в Мюнхен. България винаги ще бъде в сърцето ми.
– Брат ти спортист ли е?
– Сега не, но иначе тренираше таекуондо като юноша. Започнахме заедно. Той е две години по-голям от мен. IT специалист е, работи в Мюнхен. Професията му е доста добре платена.
– Да не би да изкарва повече от теб?
– О, да. Определено е така. Изкарва три пъти повече от мен.
Но аз пък това не мога да го правя. Няма как да седна затворена в офиса цял ден и да стоя пред компютър.
– Свикна ли с живота в София?
– Да, от една година живея в София, отлично се чувствам. Асеновград ми е прекалено малък. Искам движение, динамика… Тренирах в Пловдив, сега в София. Харесва ми в столицата. Засега съм тук, бъдещето ще покаже.
– Печелиш турнир “Странджа” с лекота в последните години.
– Не бих казала, че с лекота. Всеки мач е трудна. На последната “Странджа”, например, играх с представителката на Азербайджан – Анна Алимарданова, с която се бих на фианала на Европейското. Няма лесно. Но, да, участвам на три “Странджи” поред, и на трите съм първа. И на трите имам купи.
– Коя е най-голямата премия, която си заработвала до момента?
– Най-голямата ми е от Европейското, а не от Световното, на което се водих в друга графа – неолимпийски спорт. Получих 20 000 лева премия от спортното министерство. Толкова се полагаха на всеки европейски шампион. Спечелих три пъти повече от евротитлата, отколкото от световното отличие. Смея да твърдя, че изкарвам достатъчно пари, с които да живея. Нямам нужда от прекалено много.
– Кои са хората, с които работиш?
– Работя с треньорите в националния отбор Фикрет Ереджебов и Младен Сталев. Сега ще подновя тренировъчния процес с Петър Лесов. Предстои ни лагер на Белмекен – от 15 януари до 5 февруари. Там времето преминава изцяло в тренировки. Зимата е неприятно от гледна точка на това, че условията не са благоприятни да се разхождаш. Двадесет дни си затворен, но в крайна сметка ние сме там заради това – да тренираме.
– Много време ли прекарваш във фитнеса, маниачка ли си на тази тема?
– Не, определено не съм. Аз съм малко на принципа, че бокса се тренира с бокс и се учи с бокс. Е, да, необходимо е и фитнес, но смятам, че има много треньори и състезатели, които прекрачват границата и започват да се пробват да стават културисти, което не е свързано с бокса. Техниката е на първо място, тактиката също.
– Къде е силата ти? Кой е силният ти удар?
– За най-силен удар – не знам. Използвам предимно прави удари, защото играя на малко по-далечна дистанция, средна и далечна. Избягвам близката дистанция. Във връзка със силата – мога да кажа, че превъзхождам съперничките си с бързината, която притежавам. Предпочитам да развивам тези дадености, които имам, а не онези, които не са ми в природата.
– Щом си толкова бърза, а и често правиш кросове, защо не се насочи към леката атлетика? Някога участвала ли си в състезания по бягане?
– Не съм се пробвала, но винаги съм я харесвала. Бяганията със и без препятствия много ми харесват. Страшно много харесвам Ивет Лалова. Възхищавам й се.
– Като какъв човек се определяш?
– Бих се определила само с една дума – аз съм мечтател. Мечтая за всичко хубаво, за всичко добро. Мечтая хората да станат по-добри, но за съжаление те няма да станат. Мечтая да си живея в моя приказен свят. И разбира се, най-голямата ми мечта е олимпийското злато.
– Има ли моменти, когато по време на мач съжаляваш противничката и не смееш да я удариш силно?
– Да, и това е проблем за мен, за съжаление. Имам чувство на съжаление към противника. А на ринга не трябва да го има. Случвало ми се е на тренировки с различни спаринг партньори. Съжалявам ги и започвам да играя по-леко. Но това е понякога много лошо, изиграва ми шега. Малките състезатели например започват да играят с теб, сякаш си някой случаен и си мислят, че те са нещо. Понякога започват да прекаляват и прекрачват границата. Тогава обаче става лошо за тях. Много хора имат самочувствие без покритие, изобщо в целия български спорт.
– Ти определено не летиш в облаците.
– Така е. Аз го правя основно за себе си, да задоволя желанието си за успех. Няма защо да политам в облаците. Знам какво съм постигнала, знам какво съм. Много добре мога да се сравня с останалите. Нито смятам да говоря за останалите, нито да се сравнявам с тях. Аз съм си направила самооценка.
– Хората разпознават ли те, искат ли снимка с теб?
– Да, в Асеновград повече ме разпознават. Малък град е. И в София също, предимно на спортни събития, когато присъствам. Щастлива съм най-вече, когато видя малки деца да ми се радват. Да видиш искрата в очите им… как ти се радват, ти си им идол. Радвам се, че съм им мотиватор и ще се радвам все повече деца да се запалват по спорт.
– Знаеш ли колко мача си изиграла до момента?
– Разбира се, водя си статистика. Записвам си всички мачове в тетрадката. Общо с градски първенства имам 72 мача. Пиша си датата, противника, от коя държава е. Това ми е спомен, може би някога ще си разглеждам тетрадката. Колекционирам си и отличията. Вкъщи имам много купи и медали. Гледам си ги, наслаждавам им се и съм амбицирана да стават все повече и повече.
– Има ли определени песни, с които се надъхваш преди мач?
– Слушам всякаква музика. Най-често преди мач въртя “Боят настана”, “Капитан Петко войвода”, “Моя страна, моя България” и на “Queen” – “We Are The Champions”. Без музика не мога да живея.
– Какво обичаш да правиш в свободното време?
– Да ходя на кино, да рисувам, да слушам музика.
– Шофираш ли и обичаш ли високите скорости?
– Карам Хонда Сивик Спорт. Голяма фенка съм на японските автомобили, а и нали в Япония смятам да стана олимпийска шампионка. Мога да кажа, че харесвам високите скорости, но карам разумно. 
– Търпелива ли си на светофарите? Би ли си позволила да се червисаш, например, докато чакаш да светне зелено?
– По принцип рядко се червисвам, а на светофарите това няма как да се случи.
– Носиш ли рокли?
– Не. Ако стана Спортист на годината, тогава ще облека рокля. Tази толкова престижна награда е друга моя мечта, която се надявам да осъществя.
– Кой я заслужава най-много тази година?
– Григор Димитров. Постигна уникален успех. Настръхнах на финала в Лондон, когато спечели. Това беше празник на българския спорт.
– Кои други спортисти заслужават отличието тази година?
– Моят колега Даниел Асенов. Дори се надявах, че той ще стане, предвид успехите му през годината. Но Григор Димитров заслужава да бъде първи, а Даниел втори.
– Кога за последно беше на дискотека?
– Не обичам да ходя по дискотеки. Изобщо не обичам нощния живот. След европейското първенство преди 4 години за първи път отидох на дискотека. Бях първи курс студентка тогава. Дискотеките определено не са моето място. Да, ако има някакъв повод, рожден ден, например, бих отишла. Предпочитам театър, бих отишла на караоке или на танци.
– Имаш ли планове вече за създаване на семейство?
– Не, все още не мечтая за това. Нямам мъж до себе си. Искам първо да дам всичко, което мога като състезател. Семейството е цял живот, а след 4-5 години вече няма да имам тези способности, които сега имам, и тогава ще мисля за семейство.
– Гледаш ли футбол? ЦСКА или Левски?
– Не гледам. Само мога да кажа, че червеното ми е любимия цвят.
– Какво си пожелаваш за 2018 година?
– Здраве на първо място. И да имам много успехи, с които да радвам България. Защото знам, че мога да правя българите горди.
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ
