Легендата Сашо Костов пред БЛИЦ: Футболистите на Левски говорят на 20 езика, а ние чакаме да се обичат и да побеждават

Александър Костов е една от най-емблематичните фигури в историята на Левски. Ветеранът навърши 80 години на 2 март. През цялата си кариера e отдаден на Левски. Има 331 мача и 85 гола за “сините”. Трикратен шампион на България и петкратен носител на Купата. Записва участие на световните първенства в Чили през 1962 година и в Англия през 1966 година. БЛИЦ.СПОРТ

Сашо Костов беше от тези играчи, които не можеха да останат незабелязани. Дори и извън терена, най-вече с обичайните си лафове. “Аз го играех футбола малко на майтап… Ако бях малко по-сериозен, може би щях да бъда и малко по-добър футболист. За мен играта беше удоволствие, затова си позволявах доста финтове и кодоши”, признава Костов.

Усмивката е на лицето му, въпреки тежко преживените загуби на приятели и бивши съотборници. Разговаряме с него на “Герена”, където почти целият му ден преминава в стаичката на ветераните. Тя е облепена с плакати, като на този с шампионския състав от 1965 година Костов посочва кои от бившите му съотборници вече не са между живите. “Малко останахме”, сподели ветеранът, който обича да се връща назад в спомените. Беше любезен да го направи и за читателите на БЛИЦ, отговаряйки на въпросите ни:

– Г-н Костов, следите ли какво се случва в Левски и имате ли любим футболист от настоящия състав?
– Не може да не се интересувам от любимия отбор. Сега е подготвителен период, стягаме се за новия сезон. Нямам любим футболист от сегашните.

Winbet – най-голямо разнообразие от пазари! (18+)

– Какво не достига на Левски да наруши хегемонията на Лудогорец, който вече седем поредни години е шампион? 
– Смея да твърдя, че най-вече е сгрешено това, че се привличат толкова много чужденци – и то предимно некачествени. Kласа са само двама-трима – Обертан, Гомес и Яблонски. Другото е сряднячество – хора, които идват ей така, колкото да се каже, че са в Левски. Та те дори не познават Левски, не знаят историята на любимия ни клуб. Това е пагубното. Открай време се говори, че щом идва чужденец в Левски, трябва да е с класа над нашите футболисти. Имаме над 30 момчета, които са в други клубове от “А” и “Б” група, някои са голаджии. И когато излизат срещу Левски, играят много настървено и искат да се докажат. Сега не знам защо така се получи с Прохазка и Панайотов (б.р. – не им бяха предложени договори и си тръгнаха от Левски). Прохазка обаче го разбирам. Гледа си интереса, ще играе в Шампионска лига. В новия му отбор Виктория (Пилзен) сигурно финансите са много по-добри от тук.

– Вие как се мотивирахте преди важен мач?
– Не беше нужно. Самото име Левски и великата ни публика, това беше достатъчна мотивация. Тогава никой не мислеше за пари. Всичко беше българско, любов, играеш пред пълен стадион. Нямаше ги компютрите по наше време – нещото, което проваля сегашното поколение.

– Какво бихте посъветвали младите?
– Да идват да тренират, а не само да висят пред компютрите. По-добре е да спортуват, отколкото да се занимават с глупости – дискотеки, да пият и да дишат някакви неща. Истината е, че много се промениха нещата. Навремето къде е имало компютри и лаптопи? Ние още от сутринта бяхме с топката. Спортувахме постоянно, това беше истината.

– Като футболист прекарвате дълги години на “Герена”, след това пак сте в Левски, и сега ви откриваме на стадиона. Тук ли ви е най-добре?
– Да, това е вторият ми дом. Цялата ми футболна кариера премина на “Герена”, като изключим двете години в Ботев (Пловдив). След това като треньор изкарах по пет години в Кипър и Тунис, две години в Индонезия. В Хасково бях две години, както и една година в Монтана. Имам много приятели навсякъде. Е, намират се и такива, които не ме обичат, но не може всички да те обичат. И до ден-днешен се събираме с някои бивши съотборници, винаги е много приятно. Най-обичам, когато си споделяме случки от миналото. В разкази от нашето време часовете минават неусетно. Неприятното е, че живите малко останахме. Знаете, че преди месеци си отидоха Павката Панов и Меци Веселинов, за жалост. Лека им пръст! Гунди, Котето… малко останахме.

– С кой от бившите си съотборници се виждате най-често?
– Със Стефан Павлов – Фифи сме почти всеки ден заедно тук на “Герена”. (б.р. – не изминават и 10 минути, когато Павлов пристига и се включва в разговора ни, показвайки на плаката с шампионския отбор на Левски от сезон 1964/1965 кои от съотборниците им вече са си отишли от този свят). Доста си отидоха, за жалост. Някои пък се разболяха. Със Сашо Манолов бяхме дълги години заедно, Иван Вуцов не е добре, с две патерици се придвижва.

– Вие как сте със здравето, как се чувствате на 80?
– Не са 80, а са четири по 20. Добре съм, не се оплаквам. Краката малко ме болят, но това е неизбежно. Някой като ме попита защо ме болят, отговарям: “Защото цял живот съм на бюрото”. 14 сезона играх за Левски – над 300 мача. Иначе в цялата си кариера имам над 500. Вкарвах и голове. Нормално сега да ме болят краката. Но каквото и да те боли, любовта не може да изчезне. По-скоро болката ми е това, че сега Левски не върви. Дано е временна и дано най-после да има промяна. Но, честно казано, не виждам как в близко време това ще се случи.

– Това лято бяха привлечени още двама чужденци – вратарят Мартин Полачек и халфът Давиде Мариани. Нужни ли са още попълнения на Левски?
– Още колко? Засега са 20, колко още да дойдат? Ние нямаме изявен голмайстор. Само като се сетя какви голмайстори имахме едно време – Гунди, Кукуша, много преди това Ласков, Васил Спасов – Валяка също беше много добър. Да не ги изброявам всичките, все класни централни нападатели, а сега нямаме.

– С Гунди ли се играеше най-лесно?
– С всичките се играеше лесно, защото всички бяхме добри футболисти. Гунди, Жоро Соколов, Кукуша, Патрата – все класа.

– Какво е за вас футбола?
– Целият ми живот. Футболът не е работа, той е удоволствие. Ако не ти идва отвътре, ако не го обичаш, няма как да се получат нещата.

– По ваше време почти не е имало пари във футбола…
– За забогатяване от футбола нямаше как и дума да става. Играехме за смешни пари тогава. Даже имаше мачове, в които аз бих дал пари, за да бием, а не да взема. Така беше навремето. Любовта към играта и към Левски беше на първо място. Любовта никога не може да се изпари.

– Кои са най-ярките ви спомени с Левски, най-паметните ви мачове? 
– Безброй много са. Един от най-паметните мачове, може би най-паметният, е когато бихме ЦСКА със 7:2 – на 17 ноември 1968 година. И голът, който вкарах за 2:1. Преди дербито изоставахме с 6-7 точки от тях. Не ни брояха преди мача. А феновете ни ги беше страх да дойдат на това дерби. Но на полувремето, когато водехме с 4:1, нашата публика започна да идва и да влиза на стадиона. Това беше истината тогава, най-голямата тръпка – дербита с ЦСКА.

– През изминалия сезон присъствахте ли на сблъсъците между Левски и ЦСКА?
– Гледах, да, въпреки че много не ходя по мачовете, макар че всеки ден съм на “Герена”. Сега не е същото. Няма го този заряд, който беше едно време. Самата публика показва какво е нивото на футбола. В един театър без публика артистът как мислите се чувства? От години дербито Левски – ЦСКА не се е провеждало пред пълни трибуни. Значи нещо не е наред. Сега има един изкуствен Лудогорец, една Славия, която винаги шикалкави, не може до никъде да стигне. Пловдивските Ботев и Локомотив, както и Черно море, са средняшка история, няма класа.

– Лудогорец се превърна в абсолютен хегемон със седемте поредни шампионски титли…
– Така е, защото в Лудогорец се работи правилно. Но може да се окажат фойерверк, макар че не се знае. Може пък да продължат с успехите и в следващите години, времето ще покаже. Предполагам, че много скоро Левски и ЦСКА ще се съвземат и пак ще бъдат силни.

– Като стана въпрос за победата със 7:2 над ЦСКА, няма как да не ви попитаме за прословутата ви изцепка с таблото… 
– Водехме с 5:1, а аз реших да попитам Иван Зафиров и Цецо Атанасов кой от двамата е по-бърз. Зафиров почна да ми се обяснява, че той е повече на дълги разстояния, пък Цецо бил спринтьорче. И тогава му казах: “Айде тогава изтичай до “Армията” и донеси таблото, че на нашето вече няма място за голмайсторите”. Но тогава така си беше просто, постоянно имаше бъзици, майтапехме се. След победата колегите ти ме попитаха за коментар. Обясних им, че аз и съотборниците ми бяхме решили да пуснем на ЦСКА един гол в началото, за да видим колко техни фенове бяха дошли на стадиона, както и още един в края, за да видим колко са останали. Именно тази победа със 7:2 ми е най-скъпата.

– Защо обаче започвате с футбола в ЦСКА? 
– Нямах избор просто. Бяхме по райони. Училището ми “Антим I” беше в този на ЦСКА. Бях 13-годишен, когато почнах при тях, макар че от малък съм левскар. Тогава по-късно започвахме с футбола, а не като сега. Родителите в днешно време записват децата си още на 5-6 годинки, което мисля, че не е нормално. Аз не исках в ЦСКА и заради това се принудих да сменя училището. Отказах се от “Антим I” и се записах в друго, само и само, за да отида в Левски. Даже загубих една година, в която не ходих на училище. Закърмен съм със “синята” идея. Всички сме левскари. Баща ми не даваше и дума да се каже против Левски. Започнах тренировки в “Иван Вазов”, където сега е басейн “Спартак”, при бате Коце Георгиев. През 1956 година треньорът на мъжете Валяка Спасов ни призова с Данчо Жежов. Аз се разминах и за втори път с ЦСКА. Взеха ме войник и ме изпратиха в школа за запасни офицери във Велико Търново. Баща ми отказа да премина в ЦСКА и те за назидание ме заточиха там. С влак потеглих за Велико Търново, минахме през Пловдив. Как стана, какво се случи така и не разбрах, но на гарата гледам Димо Печеников с едно колело. Подкани ме да сляза. И така от влака се озовах в Ботев. После пък мен и Христо Илиев – Патрата ни дръпнаха в школата на ЦСКА. Ходехме там, подписвахме се и играехме в същото време за Левски. Марширувахме с униформи по плаца, големи тъпотии.

– Как празнувахте победа над ЦСКА, бихте ли разказали някоя интересна случка?
– Празнувахме, големи радости бяха. А сегашните, като ги гледам, не се и радват дори. Защото не знаят къде са всъщност. Ние винаги празнувахме след мач. Събирахме се, хапвахме, пийвахме. Имаше обич между нас. Тези сега не се познават, как да се обичат? Те на 20 езика говорят. А езикът трябва да е един: “Само Левски!”. При нас така беше – съотборниците се обичахме, и затова и публиката много ни обичаше, всички до един. По 50-60 хиляди се събираха на мачовете ни, побеждавахме наред.

– Някой от семейството наследи ли ви, имате ли футболисти в рода?
– Не, повечето са момиченца. Синът ми Вальо беше в Германия 15 години. Игра там, беше и треньор в по-долни дивизии. Само той ме наследи горе-долу, но не направи бляскава кариера. Иначе игра в Хасково, когато бях треньор. И на Наско Сираков бях треньор там.

– Трябва ли Сираков да се върне в Левски и има ли място за него на “Герена”?
– За него винаги има място тук. Хората го обичат. Да оставим настрани онзи прословут гаф със събличането на Ивайло Петев. Но има и такива моменти, изблик на истерия. Любовта към Наско е голяма, все за него се говори в Левски. Очакванията са, че ако се върне, ще промени всичко. Дано се съгласи да се върне. Не знам всъщност какви са отношенията му с ръководството на Левски. От години се говори “Наско да се върне, Наско да се върне”, но не се случва. Едва ли не с магическа пръчка ще се оправи всичко. Много е трудно това да се случи. Виждате Лудогорец какво прави. Те промениха коренно политиката с чужденците в България. Привличат само класни играчи, постоянно осъществяват трансфери – купуват, продават, правят хубави пари. Всяка година са в Шампионска лига. И базата им е много добра, самата им организация вътре в клуба. Левски и ЦСКА са на едно ниво вече няколко години, имат много проблеми. Лудогорец трудно може да бъде стигнат.

– Има ли договорки във футбола?
– Отвсякъде, не може да няма. Постоянно се говори, но няма доказателства.

– Вярно ли е, че сте ритали и с обикновените хора по махалите, докато сте били футболист на Левски?
– Да, така беше. Аз например си ритах в двора. Сегашните футболисти обаче едва ли биха го правили. Няма я любовта към футбола, която беше навремето.

– Има ли нещо у футболистите в днешно време, което ви прави неприятно впечатление? Някои не се ли манекенчат прекалено много? 
– Има и такива. Някои прекаляват с татуировките, но всеки за себе си решава какво да прави. Щом се харесва, няма проблем, но на терена нека показва футболни умения. Може и с шапка да играе, но да покаже, че е добър футболист. Ето, сега гледаме Кристиано Роналдо – няма татуировки, защото често дарява кръв. Добър футболист е, няма спор.

– Роналдо или Меси?
– И двамата са много добри, но са различни. Меси е по-техничен, другият е по-икономичен. Роналдо е повече консуматор.

– Кой ще спечели Мондиал 2018?
– Още в началото казвах на приятели, че хърватите ще достигнат до финал. Другият финалист може би ще е Бразилия или Франция. Тези страни, както и Белгия, играят най-добре за момента. Националният отбор на Испания пък беше смешна история – играят бавен футбол, пас, пас, пас… направо ти втръсва да ги гледаш.

– На кой от чуждестранните клубове симпатизирате?
– Манчестър Юнайтед, Милан и Реал (Мадрид). Сър Алекс Фъргюсън е най-великият.
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ