Владимир Петкович: Люпко е стара лисица, България винаги е имала добри футболисти

Селекционерът на националния футболен тим на Швейцария Владимир Петкович даде специално интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Босненецът твърде рано е избрал емигрантския живот и отдавна притежава швейцарски паспорт. Шампион е на бивша Югославия като футболист на Сараево, но истинското му признание е треньорството. Дълго време Петкович държи националния отбор на Швейцария в Топ 10 на световната ранглиста на ФИФА. А като наставник вдигна купата на Италия с Лацио. Следващата седмица той ще води Швейцария във финалите на новия турнир Лига на нациите.БЛИЦ

– Добър ден, г-н Петкович! Швейцария е един от победителите в новия турнир Лига на нациите. Какво означава това за футбола в страната и за вас лично?
– При всички положения това е една от големите изненади в турнира. Фаворитът в нашата група беше Белгия, но ние успяхме да станем първи. За нас мачът срещу белгийците беше директен дуел, като елиминационен мач от европейско първенство. Победихме една голяма футболна нация. Потвърдихме това, което се прави вече 15 години в Швейцария – отлична работа с подрастващите и високо ниво на образование на треньорите. Футболът в страната видимо се развива в правилна посока.

– Вече години наред националният отбор на Швейцария играе значима роля в световния футбол. Как го постигнахте?
– Пътят е много, много дълъг. Започна от базите и юношите. Треньорите вече са добре образовани, но и това е дълъг процес. Един завършен специалист трябва да се обучава най-малко шест години. Едва тогава той ще знае как да се занимава с младите. Швейцария вече се радва на своето второ силно поколение. Затова и националният отбор вече доста години се представя на много силно ниво. Има приемственост.

– Взимаме това интервю в базата на националния отбор. Само първият тим ли тренира тук?
– Ще уточня, че това е само един от центровете. Тук сме в италианската част на Швейцария. Ето там е спортното училище. Не само за футболисти, а за таланти от различни спортове. Децата отиват на училище, а след това имат възможност да тренират при отлични условия. Връзката между училището и футбола е много тясна. Но това не е домът само на най-популярния спорт.  От другата ни страна е националната федерация по плуване, до нея е тази по хокей на лед. Много са спортовете. Този център е отлично място, за да се развиват младите таланти.

– Сега предстои финалният турнир в Лигата на нациите в Португалия. До къде ще стигне Швейцария? Вие сте на полуфинал с Португалия, а в другия се срещат Холандия и Англия.
– Досега постигнахме много добри резултати. Вече ни познават не само у дома. Хората в Швейцария мислят, че имаме шансове. Нещо повече – смятат дори че трябва да спечелим този турнир. И да – ние ще опитаме. Винаги съм искал моите отбори да печелят. Така ще бъде и в първия мач срещу Португалия. Но Лигата на нациите е само едно от предизвикателствата. Трябва да се представяме добре и в европейските квалификации, където групата ни въобще не е лесна. Вярвам, обаче, че след финала на Лигата на нациите ще сме наистина доволни.

– Мислите ли, че Лигата на нациите ще бъде успешен проект на УЕФА?
– Мисля, че имаше прекалено много скептицизъм срещу него. Немалко треньори се изказаха против. Но това ново състезание трябва да се приеме така, както се приема, че всяка държава има национален отбор. В края на краищата всички видяхме, че всеки тим искаше да бъде възможно най-високо в класирането и да спечели в Лигата на нациите. Групите бяха направени равностойно. И дори тимовете от четвърта урна успяха да изградят манталитет на победители. Всеки чувстваше, че има шанс да спечели мача си.

– На световното първенство в Русия стигнахте до осминафинал. Не можеше ли да пробиете още напред?
– Това е реалността. Важното е, че Швейцария беше на осминафинал във всички последни три големи турнира. Мисля, че в исторически план това се е случило само на три отбора.

– Кои са другите?
– Бяха Германия и Франция.

– Но Германия не стигна осминафинал на последното световно.
– Да, прав сте. Значи единият е Франция, а другият Португалия или Испания. Важното е, че бяхме там и успяхме да минем груповата фаза. Това е реалността за Швейцария – да бъде на осминафинал. Тогава вече всичко е възможно. Трябва да имаше ден, да изненадаш съперника. Всичко трябва да пасне наведнъж. На осминафинала срещу Швеция не успяхме да провокираме късмета. А на Евро 2016 загубихме с дузпи от Полша. Късметът е необходим, но той няма да дойде, без да го търсиш.

– Швейцария организира един прекрасен турнир през 2008 година заедно с Австрия. Мислите ли, че европейското първенство тогава беше основата на бъдещите успехи на футбола в страната?
– Не, не мисля така. Правилното развитие на футбола започна години преди това. Структурата вече беше изградена. Обученията на треньорите отдавна бяха в действие. След това Швейцария се класира за  мондиала в Южна Африка. Постоянството в идеите и развитието беше започнало още преди домакинството на европейското първенство. Но със сигурност шампионатът имаше своето голямо значение за страната.

– Базел играе редовно в груповата фаза на Шампионската лига. Миналия сезон Йънг Бойс победи Ювентус. Къде е рецептата за успехите на клубните отбори? Те не си позволяват звезди като английските, испанските или германските клубове.
– Отново ще ви отговоря – ключът е в постоянството. Клубовете имат добри бази. Базел вече десет години е в елита на европейския футбол. Йънг Бойс започва да се представя добре и вече два пъти поред е шампион. Остави отлични впечатления в Шампионската лига. Когато веднъж влезеш в груповата фаза, получаваш добри пари. След това е важно да ги инвестираш правилно. Футболистите покачват цената си. Разбира се, някои правят трансфери в чужбина. Но с парите от тях клубът получава възможност да реинвестира в нови футболисти. И така се гледа напред. Но за всичко това е нужен правилен манталитет и избор на точните играчи.

– Да поговорим за вас. Имате босненски и швейцарски паспорт. Какъв се чувствате повече – босненец или швейцарец?
– Аз съм европеец. През целия си живот съм пътувал много. Работил съм в Италия, живял съм в Швейцария, която приех за моя основна родина. Тук ми дадоха възможност да остана, да тренирам. Двете ми дъщери са родени в Швейцария. Цялото семейство се чувстваме прекрасно тук. Но никога няма да забравя откъде съм тръгнал. Моят роден град е Сараево. Родителите ми все още са там и с голямо удоволствие посещавам страната.

– Вие сте бил и шампион на бивша Югославия като играч на Сараево.
– За мен този трофей е от огромно значение. Той завинаги ще остане в моята визитка и ще върви с мен, докато съм жив. Много съм горд, че бях част от онзи тим на Сараево, който през 1985 година ликува с титлата на Югославия. Имахме много силно поколение. Преди това обаче футболен клуб Сараево също се е радвал на добри генерации. В бивша Югославия винаги са се раждали много силни футболисти. Сега оттам произлизат шест различни национални отбора. И всички те вървят по добър път.

– Как така тим от Босна стана шампион на Югославия?
– Сараево два пъти е триумфирал. Шампион е бил и Железничар. Същото се отнася и за Велеш.

– Най-успелите отбори на бивша Югославия са Цървена звезда и Партизан. Можело ли е да играете там?
– Дори не съм и мечтал. Винаги съм бил здраво стъпил на земята. Гледам какво е днес и какво може да бъде утре. А и вдругиден. През 1982 година живях шест месеца в Белград и тренирах с Цървена звезда. Бях за кратко и в Партизан. Събрах опит в тези два големи отбора. Но дотам.

– Кой е най-големият ви мач?
– Трудно ми е да отговоря. Имал съм доста мачове, но не мога да ги разделя. Със сигурност най-добрите ми спомени са от сезона, в който със Сараево станахме шампиони. По това време бях титуляр в отбора и се чувствах щастлив. Също се сещам и за 1987 година, когато отидох в Швейцария. Сега като ме питате и се замислям. Отлични спомени имам и от младежките ми години. Много пътувахме из цяла Европа. Участвахме на различни турнири. Хубаво време беше. Накрая се установих в Швейцария, където също се радвам на много приятни спомени.

– Как семейството ви реши да се премести в Швейцария?
– Първо дойдох сам. Бях на 24 години. Тук беше моята приятелка, която вече ми е съпруга. Оженихме се в Швейцария. Така се разви животът.

– Дарко Панчев каза в едно интервю за нашето предаване, че ако Югославия не е била спряна служебно от участие на Евро‘92 е щяла да стане шампион?
– Напълно възможно беше. Имахме отлични футболисти.

– Тогава УЕФА извади Югославия заради войната.
– Така е. Но нашият район е имал още много силни поколения. Винаги по-големият проблем ни е бил манталитетът, отколкото качествата. Имахме много футболисти, които можеха да играят на най-високо ниво. Но при стария режим никой не можеше да напусне Югославия, докато не навърши 28 години. А биха могли да се развият и още по-добре, ако като млади бяха получили възможност да играят на най-високо ниво.

– Мислите ли, че някога може да има мир между феновете от бившите югославски републики?
– Трудно ми е да отговоря. Винаги има напрежение и то не е само между бившите югославски страни. Виждаме го и в Германия, и в Италия, и в Швейцария. Феновете навсякъде могат да са опасни. Затова е нужно футболните хора да даваме позитивни примери. Баскетболът в държавите от бивша Югославия показа, че е възможно толерантно отношение. Много мачове минаха мирно. Може би за футбола още е твърде рано. Когато всички играят редовно в Европа, и това ще се случи.

– Пред нашата камера легенди като Давор Шукер, Роберт Просинечки, Саво Милошевич и Дарко Панчев говорят един за друг като за братя. Дали тази братска любов може да се пренесе и у зрителите?
– По-трудно ще е. Тези хора, тези звезди, се обичат отпреди много години. Войната се отрази лошо. Затова пак повтарям, че трябва да се дават непрекъснато положителни примери. Да се забрави всичко би било много трудно. Но трябва да има толерантност между едните и другите.

– По време на световното първенство в Русия много се говори за жестовете на вашите национали Гранит Джака и Жердан Шакири на мача със Сърбия. Какво им казахте?
– Че са направили нещо абсолютно ненужно. Платихме много с ментална енергия за всичко това. Видя се на осминафинала срещу Швеция. Там ментално не бяхме готови. Изхабихме твърде много енергия за странични неща около футбола. Те реагираха от радост след головете си. Прекалено много се писа и говори за нея. Трябва да се поучим от случилото се и другия път да внимаваме какво правим.

– Как гледахте националния отбор на Босна и Херцеговина в дебютното му световно първенство през 2014 година в Бразилия?
– Престоят беше кратък, но според мен добър. Може би футболистите трябваше да вярват малко повече, да провокират късмета. Мисля, че имаше шанс тимът да се представи малко по-добре. За босненския състав беше прекрасно, че се класира за мондиал. Така, освен всичко, се даде и една добра основа да се градят нови и нови футболисти.

– А може ли един ден да станете национален селекционер на Босна и Херцеговина?
– В живота никога не се казва „никога“. Но би било трудно да се случи. Още съм сравнително млад и мисля, че ще имам възможност за много дестинации. В момента съм много доволен от поста, който заемам. В кариерата си винаги съм се стремял да направя крачка напред. Такава трябва да бъде и при следващата, когато дойде денят.

– Люксембургският Дюделанж направи сензация в Лига Европа този сезон, класирайки се в груповата фаза. Може ли това да се случи и на босненски отбор? Например на Сараево.
– Възможно е, но трябва време. Виждате колко години Динамо (Загреб) се утвърждава в европейския футбол и колко много пари вложи. В турнирите има много отбори, които са по-добре структурирани от босненските. Вече говорихме за Йънг Бойс. Босненският футбол се нуждае от постоянно и правилно развитие. Трябват може би и малко повече пари. Много млади момчета твърде рано правят трансфери в чужбина. Това принуждава да се градят твърде често нови поколения в отборите. Вероятно е нужно момчетата да почакат малко по-дълго, да поиграят повече в Босна. Тогава би било възможно да се постигне нещо по-сериозно в Европа.

– На Балканите вече има идея за обща кандидатура за европейско и световно първенство. Мислите ли, че България, Румъния, Сърбия и Гърция имат шанс?
– Вярвам, че е възможно. Трябва да има спокойствие. За държавите би било едно прекрасно изживяване. Това ще даде възможност навсякъде да се построят нови стадиони. Ще се направи нова и модерна инфраструктура, която ще повиши нивото на футбола.

– Как започнахте вашата треньорска кариера? Защо въобще се решихте на такава?
– Още когато заживях в Швейцария, се запалих по тази идея. Веднъж седмично се правех на треньор. Още през 1990 година стартирах курсовете. Шест години по-късно започнах да работя с юношите на Локарно. Водих различни възрастови групи. По същото време опитвах да завърша образованието си. Докато бях футболист, си бях поставил за цел да стана и треньор. За мен беше основна цел да стана професионален футболен треньор.

– С един по-малък тим като Белинцона стигнахте финал за купата на Швейцария срещу Базел. Каква емоция беше това за вас?
– Имах щастието да си свърша работата. С Белинцона влязохме от трета във втора лига. След това стигнахме и до елита. После дойде и финалът. Уникално беше. Десет хиляди души от Белинцона дойдоха на мача. Един час се представихме много силно, но след това рухнахме. Но за всички футболисти и за мен като техен треньор въпросният финал беше огромен скок в кариерата ни.

– Спечелихте купата на Италия с Лацио. Какво означаваше за вас, че победният гол беше вкаран от босненец?
– Сенет Лулич беше при мен на проби още в Белинцона. След това игра в Грасхопърс. По-късно аз се преместих в Йънг Бойс и го взех за два сезона с мен. Накрая се срещнахме пак в Лацио. Неговият гол във финала ще остане паметен. Да спечелиш купата в дерби срещу Рома – това ще се помни всеки ден. Ще го помни всеки фен на Лацио. Всяка година ще се повтаря. И всяка година ще се казва едно голямо „Благодаря!“.

– Защо не останахте по-дълго в италианския футбол?
– Защото се появи възможността да поема националния отбор на Швейцария. След половин година размисъл реших да приема. Бях взел решението да не подновя договора си с Лацио. Според мен това беше правилна крачка в кариерата ми. От сегашния ми пост гледам футбола по друг начин. Уча се на много неща и от трибуната. Много е приятно да си национален селекционер.

– Коректни ли бяха шефовете на Лацио да ви уволнят, след като разбраха за новата ви работа?
– Между националния отбор и клуба никога не е имало конкуренция. Просто президентът на Лацио не прие, че съм подписал 6 месеца, преди да започна новата си работа в Швейцария. Моят договор влизаше в сила от юли, но подписах още през декември. Босът на Лацио не го прие и пътищата ни се разделиха.

– Какво е да сте наследник на фигура като Отмар Хитцфелд?
– Много хора говорят и ме питат точно за това, но никога не съм мислил в дълбочина по въпроса. Хитцфелд със сигурност е един от най-успешните треньори в историята. Постигна много с Борусия (Дортмунд), с Байерн. Спечели Шампионската лига и с двата отбора. Преди мен работи шест години като национален селекционер на Швейцария. Аз обаче имам различен от него възглед за футбола. Исках на всяка цена да променя някои неща. И смятам, че се получи. Футболистите приеха моите идеи. Ние сме отбор, който вече се доказа. Можем да победим всеки и …  това ни е целта.

– След една година ще видим европейско първенство на целия континент. Мислите ли, че ще е успешна тази идея?
– Със сигурност е интересна. А дали ще е успешна, трябва да изчакаме, както с Лигата на нациите. Нека да мине шампионатът и тогава да дадем оценки. През 2024 година европейското ще е само в Германия. Според мен ще е интересно да има турнир в толкова много държави. Организационно изобщо няма да е лесно. Ще има много пътувания, но подобен опит вече имахме на световното първенство в Русия.

– Накрая да ви попитаме какви спомени имате от българския футбол?
– Само хубави са. Най-вече помня вашия национален отбор, когато играеше Христо Стоичков. Тук, в Швейцария се сприятелих с Петър Александров. Вече станаха двайсет години, откакто се познаваме. България винаги се е славила с добри футболисти, които са се представяли силно и на международното поле.

– Александров ни разказа как първият му мач за Аарау е бил срещу вас. Тогава сте бил в Хур.
– И аз го помня. Беше приятелски мач. Видях го за първи път с лентата на главата. Тя се превърна в символ за швейцарския футбол. Беше много добър централен нападател. Истинска екстра класа. Направи много сериозна кариера в Швейцария, а и в националния ви отбор.

– Два пъти Александров стана голмайстор на швейцарското първенство. Обичат ли го феновете тук?
– Със сигурност. Най-вече феновете на Люцерн и тези на Аарау. Петър е идол. И младите играчи в Швейцария го помнят. Продължава да е популярен.

– Играл ли сте срещу български отбори?
– Никога не съм играл в България. На юношески турнири съм се срещал с отбори от вашата страна. Като треньор на Йънг Бойс мисля, че имахме един мач на подготовка в Испания, но не мога да си спомня срещу кой точно отбор.

– Треньорската работа се превърна в наука. Колко стресираща е тя?
– Аз разглеждам тази ситуация по-простичко. Треньорът не е нужно да минава задължителен курс за компютри или по информатика. Разбира се, че технологиите помагат много в днешно време на треньорите. Анализите стават по-лесно благодарение на компютрите. Те позволяват и на треньорите, и на футболистите да получат по-прецизна представа за това, което се е случило – технически, тактически и кондиционно. Но аз продължавам да твърдя, че футболът преди всичко идва от корема, от човешкото чувство. Човек трябва да показва чувства. Така всяка тренировка става много приятна. Технологията ти помага да не бъркаш, а не да правиш точните корекции. Да избереш правилните футболисти и да ги поставиш на точните места е друга работа.

– От кой треньор сте научил най-много?
– От много съм откраднал различни неща. Гледал съм много. На международно ниво са ме впечатлявали Фабио Капело и Арсен Венгер. Харесвам желязната дисциплина на Капело и красотата в играта на Венгер. През годините аз сам събрах доста опит и изградих мой собствен стил. За него най-важното е какви футболисти имам на разположение. Тогава пробвам да осъществявам идеите си.

– И последен въпрос – Люпко Петрович се завърна в българския футбол с ЦСКА. Преди това беше успешен в Левски и в Литекс. Какво мислите за него?
– Люпко е стара лисица. Той има огромен опит и на местно, и на международно ниво. Навсякъде е работил добре. Като консултант в ЦСКА може да наблюдава много, да показва много и да съветва компетентно.

– Доскоро двама сърби водиха грандовете ЦСКА и Левски – Нестор Ел Маестро и Славиша Стоянович. Познавате ли ги?
– Познавам ги по имена, но не и лично. Следя, колкото ми позволява времето, защото работата ми е да съм информиран. Факт е – навсякъде има добри треньори от бивша Югославия.